Днес българският футбол свежда глава.
Не защото си тръгва човек.
А защото си тръгва епоха.
Епохата на мъжкото слово.
Епохата на честния поглед.
Епохата, в която една малка държава на Балканите накара света да произнесе с уважение:
България.
Името на тази епоха е едно – Димитър Пенев.
Човекът, който научи България да вярва
Преди него българският футбол имаше таланти.
Имаше надежди.
Имаше и болки.
След него имаше вяра.
Пенев не просто подреди 11 футболисти на терена.
Той подреди една нация в една идея.
Вкара България в световния разговор.
Направи така, че „малкият“ да не се страхува от „големия“.
Под неговото ръководство българският отбор не питаше „можем ли“,
а излизаше с мисълта „ще ги победим“.
Америка ‘94 – чудото, което не беше чудо
За света това беше сензация.
За нас – кулминацията на една вяра.
Пенев не правеше магии.
Той правеше хора.
Отделни характери – Стоичков, Лечков, Балъков, Костадинов, Трифон, Михайлов – той превърна в едно тяло, един ритъм, един глас.
И когато светът видя как България излиза срещу Аржентина, Германия и Италия без страх, всички разбраха:
това не е случайност.
Това е школа.
Школата „Пенев“.
Той беше баща, не началник
Футболистите му не го наричаха „шеф“.
Те го наричаха Стратега – с усмивка, но и с респект.
Той можеше да се пошегува, да сгълча, да се разсмее,
но когато кажеше „вярвам ти“,
това означаваше повече от договор.
Защото Пенев не водеше играчи.
Той водеше мъже.
Прощаване не със човек, а с време
Днес не казваме „сбогом“.
Днес казваме благодаря.
Благодаря за вечерите, в които улиците бяха празни, а домовете – пълни с викове.
Благодаря за сълзите от радост.
Благодаря за това, че ни показа кои сме, когато вярваме.
Днес футболна България се изправя на крака.
Не за минута мълчание.
А за минута памет.
Завинаги Стратега
Някои хора си отиват от терена.
Но остават в играта.
Димитър Пенев ще бъде винаги там –
във всеки детски удар в квартала,
във всяка мечта да станеш национал,
във всяко „можем“, което се ражда след „не става“.
Поклон, Стратеге.
Ти не си минало.
Ти си началото.
